Не всеки умира за себе си ♥ Гео НЕШЕВ и една история за лекарския подвиг
Бялото мълчание
„ На моите сътрудници, на всички медицински служащи, ПОСВЕЩАВАМ!
Героите в тази книга не са измислени. Повечето от тях са живи. И това направи задачата ми извънредно виновна — да бъда безкрайно прецизен и да отбелязвам обстоятелствата, единствено обстоятелствата. Защото животът на българските медицински служащи не е прочут на читателя… Може би би трябвало да дам някакъв отговор и на въпроса какво съставлявам аз. Лекар или журналист. Мнозина са ми го задавали. Задават го и в този момент. Трудно ми е да отговоря. Някои не могат да свикнат с мисълта, че аз, лекарят, съм почнал да пиша като тях (а те са филолози, социолози, икономисти, адвокати и т.н.). Затова останах в тяхното схващане не с името си, а с прозвището Доктора. Нищо, това да е. Само, когато видя бялата престилка, трептя и несъзнателно си припомням за щастливото време, когато денем работех медицина, а нощем пишех. Може би по тази причина в този момент до пишещата си машина сложих и слушалката. Защото най-хубава е тази работа, която обичаш… “
~ Гео НЕШЕВ
***
♥ Не всеки умира за себе си (1964 г.)
Живот. Колко малко знаем към момента за тебе! Всеки момент ти ни поднасяш своите изненади. Радостни и тъжни. Изпълнени с неочакваност. И напрегнато. И с предизвикателство. За битка, за победа. Тази битка разкрива хората. Плахите, бездушните, тези, които са недостойни за нея, се отдръпват. Коленичат. Те абсолютизират своето Аз и са удовлетворени, доста удовлетворени. Но има и други. Неспокойствието гони съня от очите им, изненадите не ги сварват неподготвени. Тези хора трансформират историята. Те са способни на подвизи. Едни ги назовават герои, други борци. Аз бих ги посочил единствено индивиди.
Рейсовата кола даде финален сигнал и леко поклащайки се, напусна дребния площад. Изпращачите се скриха от погледите на пасажерите, които този ден бяха препълнили рейса. Шофьорът непрестанно натискаше газта и градът бързо се изниза и ред очите им. Ето Захарните фабрики. Виброполигона… По-нататък колата не отиде…
Този ден един рейсов рейс не дойде на местоназначението си. От шестдесет души пасажери към половината единствено се прибраха по домовете си.
Протоколът на КАТ е явен и сбит: „ Около Захарните фабрики в град Горна Оряховица рейсът настига и задминава товарна кола. При Виброполигона товарната кола възвръща преднината си, завива по неволя настрана и върху нея връхлита настигащият я автобус… “
Оттук стартира нещастието. От разрушения контейнер на камиона потича бензин и залива рейса. След първия удар последва втори. Искра. И лумва огън. Петнадесетметрови пламъци обгръщат във съдбовна прегръдка спрелия рейс. За момент единствено настава тишина.
На първата седалка, досами вратата, седеше младеж. Рано оредялата му коса откриваше добротата в неговите очи. Такива очи могат да имат единствено тези, които обичат хората. Да, не се излъгахме, той обичаше хората. Затова стана доктор. И в село Стрелец, и в село Драганово всички пазеха в сърцата си богатства дума за него.
Когато стана нещастието, той може би един от първите съумя да скочи от рейса. Бързо угаси пламъците от ръцете си, обърна се към колата и изтръпна. Пищяха деца. Вътре обезумели майки се блъскаха безпомощно. По-здравите мъже чупеха прозорците и скачаха през тях. Но децата, дамите и старите хора - тях огънят ги обхващаше от всички страни. Тогава младежът не се поколеба. Разбута бягащите и се хвърли в горящия рейс. Така, както си беше, по риза и панталон, с лице против огъня. И с доста храброст. И с още повече обич. Едно детенце се задъхваше от пушека - изнесе го; една бабичка гореше - изнесе я; една майка търсеше протекция за рожбата си - помогна и на нея. Колко бяха те - нямаше време да ги брои. А и не това го интересуваше в този момент. Той не помни своето семейство, детето си. Всички деца в този момент бяха негови, всички нуждаещи се - от неговото семейство. Помагаше, а за себе си не мислеше. Не виждаше, не чувствуваше, че гори. Остана в колата, до момента в който имаше потребност от него…
Един доктор - д-р Стефан Черкезов - привидно не извърши своето директно обвързване. Спасил се от колата, леко опърлен, той не потърси помощ, не остана и да превързва и да провежда евакуацията на потърпевшите. За себе си отреди друга задача. Хвърли се в огъня. И извърши своя човешки дълг.
В болничното заведение дойде финален. Последен помоли и за помощ. Тежко обгорени бяха главата му, тялото, левият крайник. Д-р Черкезов мълчеше и понякога настояваше да се грижат за другите повече, в сравнение с за него.
Тъй се изниза нощта. Но утрото не го завари…
Така угасват скромните. И великите. Така умират героите.
Но героизмът, саможертвата рядко остават без почитатели. В огъня след доктор Черкезов се хвърля и кондукторът на колата Бончо Бонев и също бива изумен тежко от огъня. Близо до горящия рейс стопира конете си каруцарят Гика Пешев и чупейки стъклата на колата, извлича през прозорците горящите хора. Пламъците, които плъзват и по неговото тяло, не го стопират нито за момент.
В градската болница научават за станалото и заместител основният доктор доктор Н. Костурков подвига всички на крайник. Дежурният хирург доктор Б. Димитров, сестра Я. Дочева, санитарката К. Мичева — всички дават помощ на потърпевшите. Бързо идва помощ и от Велико Търново. Между София и Горна Оряховица се открива въздушен мост, по който санитарната авиация придвижва лекарства, кръв, серуми, експерти. Страната не пожали нищо, с цел да избави живота на хората.
Само неговият живот не можа да бъде избавен. Един млад доктор рано приключи своята кариера. Кой му даде сили за това, кой му вдъхна смелостта, готовността за всеотдайност? Това не беше сляпа случайност. Героичните каузи не са случайност. Живот за живот. Не зная от този героизъм по-голям.
Това са хората, възпитани да се борят и побеждават. Те изпъкват измежду останалите тогава, когато събитията постановат това. И нерядко умират. За щастието, за живота на другите. За насладата, за песните и а другите. За да заслужат величие за себе си!
Из: „ Бялото безмълвие “, Гео Нешев, изд. „ Профиздат “, 1986 година
